На път
   Отварям очи,в очакване на поредния сив ден.Събуждам се,повдигам се от леглото и виждам,че завивката отново е смачкана.Небрежно разкършвам тялото си  сядам на леглото.В миг разбирам,че отново съм сънувал кошмари.Ден след ден се събуждам,сънувал кошмари,които не мога да осмисля.
   Вдигам се бавно от леглото и ставам.Отивам до прозореца,навън е прохладно.Ранна есенна утрин е.В дробовете ми прониква свеж въздух,мъгла закрива очите ми.Чувствам се самотен.Тишината ме обръща в смъртоносната си прегръдка.
   Това което нарушава спокойствието е шумът от колите на улицата.Под блока минават двама човека.Силуетите им едва личат в мъглата.Малко момче и баща му приближават,а аз ги гледам с интерес.Момчето е облечено със скъсана тениска и износени три четвърти шорти.В ръката си държи пръчка и не спира да я размахва наляво надясно.Лицето му е безизразно,сякаш току що е видяло труп       Върви,спира хората по улицата,и проси.Постоянно се чеше по гърба с пръчката.Ту с нея,ту с ръка.Баща му,слаб,с изпито лице,с подобно на сина си изражение,тършува из близката кофа за боклук.Намира стар хляб и го дава на момчето си.Дъвчейки хляба с завидно затруднение,момчето не променя физиономията си.В този момент ги изгубвам в мъглата.
   Картината,на която бях свидетел току що ме потресе,но за огромно съжаление това е толкова нормално това момче да задоволява по този нелеп начин първичната си потребност.Никога не съм си представял такъв ужас,но не ми е трябвало,свидетел съм му всеки ден.За огромно съжаление това ще продължава и знаете ли защо?Защото на никои не му пука.Защото хората са забравили какво е човечност и състрадание.Тези думи съществуват в главите им,но всъщност не знаят от къде идва основата им.
   Затварям прозореца и сядам на дивана.За секунда премислям всичко отначало и се отправям към банята разочарован от грозната гледка.Бедността,приятели е порок!
   Плискам лицето си със студена вода,с надеждата,че би отмила нещо.Приключвам с банята и се отправям към кухнята,разсеян съм както обикновено.
  Все още сънена,майка ми вади хляба от шкафа и се захваща да прави попара.Хляб,сирене,масло,захар,при това в купа.Момчето нямаше от преди малко нямаше тези удобства.Досещам се за подаващата ръка и подминаващите го хора.Мога да се закълна,че в този момент ми замириса на бедност,смесена с жесток глад.Стомахът ми се сви.Трябваше да спра да ям.
   Ставам от масата и отивам в стаява си.Преобличам се и излизам.Отварям входната врата и усещам влагата от въздуха дълбоко в дробовете си. 
   Вървя и осъзнавам,че вече съм вън,на открито,сам срещу света,сам в обществото.Минавам две пресечки замислен.Вървя и усещам  как моят собствен свят ме заобикаля.Погледа ми е строг,втренчен в земята.От време на време вдигам глава,няма коли и отново поглед в асфалта.Улицата е влажна и мога да разпозная къде е сухо и не чак до хоризонта.Поглеждам към него и по странен начин асфалта ми представя човешкия живот.Вървейки срещаме дупки,но има и издатини.Понякога вали и асфалта се мокри,а след това изсъхва,но на места остават локви.Минавам покрай една шахта и си задавам въпроса ако човешкият живот е тази улица,то какво има в шахтата?Най-грозната гледка в живота.Минавам до нея и в носа ми се набива тежка миризма.Микс от предразсъдъци и деморализация.Много внимавам да не се подхлъзна в нея,защото около нея е мокро и тя засмуква,а веднъж влезеш ли излизане няма.
   Вървя без посока,отново погледа е в асфалта.Дърветата и храстите ми напомнят гора, през есента.Листата падат,дърветата се оголват.Един живот свършва,за да се роди нов на пролет.Орехи,чимшири и брези ме заобикалят.Представям си ги като хора.Мога да науча много от тях.От всяко дърво и храстче попивам като гъба от житейската мъдрост.В тези околности откривам вас,приятели.Може да вървя сам,но знам че не съм.Усещам моралната подкрепа във въздуха.За пръв път от сутринта се усмихвам.Вдигам глава,свалям шапката и качулката,събличам горницата и оставам по тениска.Усещам морския бриз от сега,а още не съм на плажа.Въпреки облаците и начумереното време чувствам топлина.Сгрявам се и започвам да мисля позитивно.Чувствам се свободен.
   Ето,че достигам до морето и сядам на пясъка.Мокър е и обувките ми се пълнят от първите крачки,но не обръщам внимание.Затичвам по ивицата като малко дете,зареден с позитивизъм.Няма никой.Отново съм сам,това някак си допълва идилията.Сядам на пясъка и изключвам мозъка си за всичко.Стоя така и гледам в хоризонта с часове и не ми омръзва.А и как да му омръзне на човек да е щастлив.
   Отново се събуждам и отново завивката е на топка.Спал съм на отворен прозорец и така студеният въздух е помогнал на кошмарите да завладеят съня ми.Силно главоболие и физическо изтощение са обхванали тялото ми.Усещам как в главата ми се преплитат болка,мисли за предходния ден и в кашата се ражда нова мисъл.Слънце изгрява в главата ми и са замислям върху щастието.То порок ли е,а може би наказание?Често,когато сме щастливи,хората ни завиждат.Не знам защо,но щастието в днешно време е осмивано от обществото или поне начините на сдобиване с такова. Всеки излича щастие от това което прави под една или друга форма.Това му е достатъчно за да бъде духовно задоволен.По необясними за мен причини от хората срещаме само подигравки от това,с което се занимаваме,а те неосъзнато вършат същото,но под друга форма.
   Приятели,не се влияйте от чуждото мнение,то промива мозъците ви.Вярвайте,че вашето решение е най-правилно.Ако всеки от нас се занимава с това,което му доставя удоволствие,без да бъде упрекван за това,то всичко би било чудесно,нали?Завистта се среща навсякъде,толерантност на малко места.
   В какви мисли се оплетох само.Вглъбил съм се до такава степен,че ми се губят цели пасажи от деня.Озовавам се на неизвестно място и изведнъж се събуждам.Обграден съм от приятелите си и си говорим..Не бях забравил за уговорката си,поне не този път.Попаднал съм в грешна компания.Слушам плиткомислени  разговори ограничаващи се в толкова малко теми и нищо съществено.Често си задавам въпроса може ли чак толкова наивно да мислят хората.Колкото повече си го задавам,толкова повече се убеждавам,че е възможно.Някой казал нещо,то минало през няколко човека и стигнало до грешните уши.И това разваля дългогодишни отношения за секунди.До къде стигнахме,че доверието на хората до нас да не значи абсолютно нищо?
   Това е реалността.Заобикалят ни хора със странни разбирания.Не знам,може и аз просото да съм прекалено странен.                                                     
   Прибирам се.Качвам се в автобуса и шофьора потегля.Сядам на най-задната седалка,а контрольорката дори не си прави труда да ми провери картата.Така е в държавата ни,тези,които вършат работа са ценени,но манипулирани и са принудени да работят до спукване за нищо.Това ли трябва да е живота?Раждаш се ,учиш,работиш и умираш.Прекрасно,ако това е живота,още сега бих захапал дулото или бих си прерязал вените,но знам ,че пълнителя е празен и ножа е затъпен.Знам,че някой от вас е откраднал пълнителя!
   Струва си да живеем.Малките неща от ежедневието,които ни правят щастливи правят живота поносим.Събуждането на положителни мисли у хората е едно от тях.Постоянно се старая да го правя.Не знам дали е правилно,но няма се спра докато приятелите ми не спрат да гледат само отрицателните неща в живота.
   Слизам от автобуса,уличната лампа свети,асфалта е мокър и светлината се отразява в малките локвички по цепнатините.Пресичам улицата и се прибирам.Пред входната врата спирам и се оглеждам.Няма никой,сядам на пейката.От дърветата капят едри капки вода през точни периоди от време,До скоро валя и сега водата се прецежда през дървото.Най-приятното и прохладно време е.
   Стоя още пет,десет минути и меня настроението си всяка секунда.Така е като си сам и отново премисляш всичко.Преживяваш всичко отначало,спомняш си всичките каши,добри и лоши неща,които са те сполетели.Спомням си всяка случка,но мъгливо като есента.
   От тези случки се ражда истинското приятелство.Да имаш човек до себе си, на който да разчиташ на сто процента независимо от нищо.Такива хора са рядкост в днешно време,скептиците дори ще кажат,че не съществуват,но съм готов да им опонирам.
   Доверието е нещо много ценно.Лесно се губи,трудно се печели.Колко от вас могат да се похвалят с човек,на който могат да се доверят напълно?Е,аз мога.По един или друг начин съм се сближил с тези хора до такава степен,че е не възможно да ги изтрия от съзнанието си.Така и трябва,затова съм доволен,че имам такива хора до себе си и съм готов да жертвам всичко за тях.
  Нов ден,нови хора.Нова лице ме обграждат.Мрачни или тъжни,щастливи или доволни.Невероятно е как може да се съди по изражението на човек.С различните изражения изразяваме емоция,която понякога ни превръща в други хора.Всяко изражение е нова емоция,нов човек.Според това как се чувстваме Можем да се превърнем от най-големите благодеятели в най-свирепите убийци.
  Наскоро проведох разговор с приятел,с който се познавам  дълго време.Споделих му притесненията си за това,как умни хора се подвеждат толкова лесно.Почувствах се недорасъл след като ми отговори,че това се дължи на хитростта,не на ума.Замислих се и разбрах,че наистина е така.Хитрите лицемери постигат целите си с цената на всичко,а свестните кучетата ги яли.
   Днес е необикновено топло.Събуждам се и разбирам,че пак съм спал на отворен прозорец.Въпреки това съм изпотен.Ставам,обличам се и хващам една книга.Отварям,чета,искам да знам.Запленен съм от четенето и отново не усещам как времето минава.А трябва да ходя на училище.Телефонът ми звъни и чувам познат глас
-Ало…Усмихвам се,рядко някой ми се обажда просто за да чуе как съм,добре ли съм..Но усмивката ми секва,в момента,в който по гласа усещам,че има нещо гнило,но си премълчавам.
   Някак си изтърпявам да мине и последният час и на бегом излизам.Времето е спокойно.Стотици лица са се втренчили в мен.Обсъждат всеки,който излезе от входа.
   За секунди времето се променя.Появяват се облаци и земята започва да издиша.Секундата преди да завали през есента,замирисва на току що положен асфалт.Тежкото време предсказва промяна.Ето защо е било толкова топло тази сутрин.И цял ден това странно усещане.
   Огромни капки се сипят по асфалта,а звукът от тях направо ме заглушава.Горницата ми се мокри за секунди,но не обръщам  внимание .Вървя си,а телефонът ми отново звъни.Имах предчувствие.След неуспешни опити да науча какво е станало,спирам да се опитвам,но за кратко.Последва разговор за това кой как е прекарал деня си.В течение на разговора усещам тежестта в гласа отсреща и свитото гърло.Сълзата сякаш падна върху моята ръка.И от нищото последва горчивото признание за липсата на близък човек.Сигурен бях,че беше това,но човек никога не може да е напълно сигурен.След като познаваш някого добре знаеш какво му е на сърцето по всяко едно време,било то и по телефона.В случая бях безсилен.Разстоянието е труден тест за духовната и морална устойчивост в една връзка.Разказах,че знам но нямаше как да съм сигурен.В течение на разговора ни давам всичко от себе си за да обърна добрата страна.Не знам дали съм успял,но знам,че съм дал всичко от себе си.
   Доверието е като огледало в една връзка.Когато погледнеш в него,трябва да виждаш човека до себе си.Ако успееш,то това не е привързване,а чиста любов.Тя ни подлага на морални изпитания и ни предлага много страдание. Има моменти,когато човек се предава.Чувства се слаб,уязвим,низък,никой.Ето тогава се намесват близките му.Давайки всичко от себе си,те ни помагат да преодолеем тези моменти.За това трябва да сме им толкова благодарни.
   Най-трудното идва,когато човек се почувства празен.За тези моменти бих казал,че който се обвързва прекалено за нещо,което го отделя от реалността се превръща в роб на самотата.Аз няма да позволя близките ми да се превърнат в роби,а вие?
    Отново самотната ми стая.Отново завивките и отново ми е тясно.Имам чувство,че се задушавам.Липсва ми кислород.Гърлото ми се стяга,имам чувство,че ще умра.Странно,но ми харесва.Все още в главата ми е разговорът от миналата вечер.Отново ставам,бързам,оправям се и излизам.Времето минава ден ,след  ден.Листата падат.Вече е октомври.Застудява се,хората все по рядко излизат навън.
Отивам до прозорецa.Оставям въздуха да проникне дълбоко.Това ми доставя свежест и ми вдъхва живот.
   Излизам и тръгвам.Отново вървя сам и се оглеждам.Чакам знак от околността.Усещам нещо стягащо,притискаща болка раздира вътрешностите ми.Оглеждам се,отново вали и хоризонта е премрежен от капките дъжд.Прекрасен кръговрат се получава,когато дъжда пада в морето,изпарява се и отива от където е пристигнал.Преминава през различни трансформации,различни стадии и състояния, но се връща на мястото си.
   До голяма степен бих казал и че с истинското чувство е така.Кой изпитва истински,необременени чувства,от сърцето си,не то задната си мисъл ще се запитате.Отговорът е прост-това са децата,Децата не са заетi да мислят за материални блага или пособия.Всичко което чувстват го казват без задръжки.Най-чистият и искрен поглед е детският.Най-искрените думи чуваме от устата на децата.Спомням си,когато и аз бях едно от тези деца.И аз изричах такива думи с огромен смисъл,без да се замислям всъщност за значението им.
   От дъжда,на тези не лесни теми за размисъл.Къде съм?Отново на пейката,отново сам.Нищо чудно.Продължавам да задълбавам в кръговрата на чувствата,сравнявайки минало и сегашно.Водата се изпарява нагоре,към небето.Аз пораснах,след време душата ми също ще се запъти натам,но осъзнавам,че чувствата не се е променили.Там са си,седят си.Просто са се трансформирали.Усещам как с времето хората ми ги отнемат.Много често опита за запълване на празнотата е придружен с много съжаления и болка. Дилемата за неизживяната възможност става вече парадокс,но адаптацията е нещото което ме научи на много.
    Времето лети,не усещам как е вечер,дъждът е спрял,заглеждам се към небето.На места облаците закриват звездите и образуват интересни фигури от тях.Лекият бриз се превръща в бурен вятър,но това не ми прави впечатление.Не ми е студено.Топли ме споменът от най-хубавото време което съм прекарвал през целия си живот…
   Толкова ми е интересно как така всяка сутрин се смачква тази завивка!Как става точно едно и също?Няма значение.Днес е почивен ден,празник е,а по празниците хората се събират да се забавляват.Това възнамерявам да направя и аз.Вече имам уговорка и нямам търпение да изляза.   
   Излизам от къщи и първото ми впечатление са странните облаци.Откривам много цветове и си представям,че небето е предверие към вечността.
   От спирката си хващам автобуса и се отправям към мястото на срещата.Точно навреме съм там.Всички вече са се събрали.Хвърлям бърз поглед на обстановката,нещо сякаш не си е на мястото.По пътя насам всички хора ми изглеждаха еднакви.Еднакви лица,еднакви погледи,мисъл и действия.Наблюдавам тази недовършена постановка и ми се повдига от конформизъм.
   Наблюдавам тези хора и си мисля банални неща.Отминавам цяла пресечка и темата рязко се променя.В главата си готвя специалитета на живота.Трябва дълго да събирам за продуктите и подправките.А едни,че други,сбърках рецептата и какво разбрах?Всеки има рецепта за собствения си специалитет и всеки има как да я сбърка или да я забрави.Нещо ме кара да мисля,че тези бездушевни лица от пътя не знаят дори какво значи думата специалитет.
   В секунда решавам,че трябва да се отделя от приятелите си.Усамотението допълва идилията на деня..Човек не може да излъже себе си.Мисълта за пълна самота завинаги,автоматично е отхвърлена,защото самотата е порок,отнемащ същността на човек,неговата индивидуалност и личностна цялост.Тя е вреден навик,самотата е цигарен дим,запътил се право в белия дроб на обществения организъм.
   Разхождам се из улицата и виждам как листата падат,люлеейки се от вятъра и създават недоловимо усещане за цялост и щастие.Есента е любимият ми сезон.Това е самотният сезон,подсказващ,че наближава студа.Свързвам го с прекрасна прохлада и прочистени от тежкото лято мозъци.Сезон на почивка ,замиране на старото и зараждане на ново.на деца с изкривени фантазии и лъжливи истини.Надежда за слабият няма.Димът се разпространява и някой загива-сам.Дали не беше момченцето или баща му?
   Завладян съм от собствените си мисли.Не съм сигурен дали има някой около мен.говоря с някой,но не говоря ли на себе си?Усещам непоносимост към всичко.Отивам до морето,сядам на пясъка и така с часове.Тъмно е,но отново не обръщам внимание на времето,всичко се движи толкова бързо.Самотен съм,но не съм сам
  На раздяла с това величествено място изписвам името си в пясъка,отминавано веднага от вълните.Въпреки това остава оттенък в пясъка,разкриващ силуета на буквите.
   Обръщам гръб на морето и вървя бавно по пясъка.Стана доста хладно и вече трябва да се прибирам.Излизам от пясъка и стъпвам на асфалта.Тропвам с крак,за да изтърся обувките си.В този момент се обръщам неволно назад и с огромно удивление виждам,че е натрупал първият сняг.